Тъжен ден с неприятни събития. Като изключим моите си проблеми, най-много ме напрегна новината за катастрофата на автобуса на магистрала "Тракия". Отново има жертви, отново хората си задават въпроса "Защо?" едва когато случилото се вече не може да бъде променено.
Чета в най-различни медии коментарите под статии, от които струи тъга и същевременно се намират хора, които търсят сензацията или пък създават поредните етнически конфликти. Нямат си занимание, вероятно нямат с кого да споделят вечерта, а неудовлетворението им от живота избива под формата на злобни реплики към разни онлайн-непознати.
Опитвам да науча очите ми да бъдат по-скокливи, да четат избирателно и да откриват смислените изказвания на фона на преструвките и псувните. Истината е, че вече трудно намирам новинарски сайт, който да пази някакво адекватно ниво, защото рискува да загуби аудиторията си. Много жалко.
Чета и търся да видя дали някой от журналистите или читателите си е задал въпроса, който не спира да ми се върти в главата от самото начало. Явно живота в Германия започва да оставя следи върху мисленето ми и това не е чак толкова ужасно.
Защо пътниците не са били със закопчани колани?
Не откривам темата да е засегната. Всички обвиняват шофьора, стария автобус, старите пътища, старото правителство, новото правителство и т.н. Вината никога не е у обикновения човек, жертвите престават да носят отговорност в момента, в който поемат ролята си на такива.
Факт е, че никой от държавниците не задължава със закон хората да мислят за сигурността си, но къде остава чувството ни за отговорност към самите нас?
Правя странна асоциация с момента на кацането на самолета, когато коланите започват да щракат в мига, в който колелата се докоснат до пистата. Сигналът за разрешение все още не е даден от пилотите, но българските пътници бързат да се освободят от задължението, което им е поставено. Сякаш са изпаднали в клаустрофобия и имат нужда от повече пространство или пък просто искат да са първите, стигнали до терминала.
Е, причината за това съвсем не е толкова банална. В очите на чуждите стюарди поведението ни е висша форма на лошо възпитание. Всеки път ме досрамява, като гледам ядосаните изражения на екипажа, които постепенно преминават в молби към пътниците и накрая в погледи, изпълнени с насмешка и снизхождение към ниската ни култура. Така е то - все в нещо трябва да сме първи.
Мисля си, че всеки отговаря сам за поведението си. Ако успеем да нагласим съзнанието си така, че да мислим крачка напред, да предвиждаме опасности като днешната и да си спестяваме очевидни рискове, животът ни ще бъде много по-лек и в главите си ще има място за по-сериозните житейски въпроси. Не е нужно да се превръщаме в роботи, но доза мобилизация и контрол би се отразила добре на ежедневието ни.
No comments:
Post a Comment