Всичко.

Изморителен и тъжен ден. Един от онези, в които всичко завършва наопаки или пък остава незавършено.
Е, почти всичко.
Току-що от противоположния край на Германия ми се обади Поли, за да ми сподели, че е открила нови места в Берлин, на които ще ме заведе, когато й отида пак на гости.
Нямам търпение. И ще взема малко от южното слънце със себе си, обещавам! :)
Освен това ми изпрати това силно стихотворение.
Много мило. Споделям го тук, защото ми донесе достатъчно оптимизъм, за да заспя спокойна.

Всичко
Блага Димитрова

Имаш младост и хубост,
цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш -
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?

Имаш любим и нежност -
цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато паднеш на земята.
Нямаш любим и нежност!
Какво ти остава?

Имаш талант и воля -
цялата си една факла.
нощем безсънно светиш
търсиш в тъмната пустош,
нещо такова, което,
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши,
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля!
Какво ти остава?

Имаш дете и радост,
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчичка,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест или война,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост!
Какво ти остава?

Всичко да имаш,
нищо да нямаш,
цялата да си една шепа.
Всичко да даваш,
нищо да вземаш.
Да се загърнеш в самота
като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.

Всичко!
- Това ти остава!!!