В Деня на Дунав

- няколко кадъра от долината на реката в горното й течение :)
Както пише в учебниците по география, реката извира в планината Шварцвалд. Градчето до извора се казва в Донауешинген и се намира на около два часа път с влак от Фрайбург в посока Улм:

Изворът на р. Дунав

 

Upper Danube Nature Park

Малко след Донауешинген влакът навлиза в природния резерват "Горен Дунав". Слизаш в селцето Бойрон. Реката лъкатуши наоколо и можеш да я проследиш с поглед от високите скали, заграждащи долината. Изключително красиво е и е разбираемо защо мястото е защитено - преди ок. 200 млн. години тук е имало море, а следите от него са видими до днес. По дъното му с времето се е отлагал варовик, формирайки причудливи скални форми - подобно на нашите Белоградчишки скали:

скалата "Св. Петър"

пещерата в подножието на скалата -скривалище за хората по време на 30-годишната война

В скалите са скрити фосили на най-различни животни и ако имаш късмет можеш да се натъкнеш на интересни находки. Някъде в областта като туристическа атракция се предлагат големи скални парчета, които можеш да "изследваш". Намереното предоставяш на определен за целта музей.
Походът продължаваш, изкачвайки се по стръмна горска пътека, но под гъстите букови корони е достатъчно прохладно дори през лятото. Изведнъж попадаш на свежа зелена поляна, осеяна с пъстри юнски цветя.

Гледката от билото наистина е запомняща се. При повече късмет освен реката можеш да видиш и някое диво козле, лежащо на припек. При нас това предизвика истинска еуфория.

Пътят надолу по склона също не е тежък - отново през широколистната гора. В подножието на скалите се минава по мостче над самата река и не след дълго отново пристигаш в Бойрон.

Страхотен начин да избягаш от ежедневните грижи. Препоръчвам разходката горещо. :)

Залезът на Скорпионите

Фрайбург, 22.юни 2011.
Градът е в очакване на един от последните концерти на Скорпиънс изобщо. Така поне те казват, макар че го казват от години.
Хм. Старички са вече, знам. Обаче в гимназията много им се радвах, защото баладите им предизвикваха особени страсти по купоните ни. Пък и за немска група са си направо супер. ;)

14 ч. Прибирам се от работа. В главата ми се прокрадва идеята, че концертът е на открито и че просто трябва да отида да ги чуя. Поне отдалече. Чувам, че сцената се вижда извън огражденията. Страхотно. Звъня на Никола. Той ми се смее, но се съгласява да отидем. Щял ме вземе след тренировка. Радвам се. :)

15.30 ч. Започва да вали. Небето се излива, пада градушка. По улицата пред къщата тичат хора с контрабаси. Търсят подслон, за да се скрият от безпощадния порой. Май концерта няма да го бъде...

17 ч. Все още вали. Чета с интерес "Елементарни частици" на Мишел Уелбек и чакам дъжда да спре.

19 ч. Минути преди началото на концерта дъждът най-сетне спира. Надеждата ми се прокрадва отново.

20 ч. Говоря с М. по скайп. Обсъждаме за пореден (и може би - последен) път оцветяването на Паметника на Съветската армия и се борим с различните ни възгледи по въпроса. Той го иска цветен, аз пък - не. Е, в крайна сметка се разбираме да не налагаме своята гледна точка, ако другия отказва да я приеме. Спорът се оказва интересен и ползотворен, май успява да поразчупи мисленето ми. :)

20:30 ч. Звъня пак на Никола, който не е на тренировка, но все пак идва да ме вземе. Тръгваме. Небето е мрачно, но слънцето смело се прокрадва между оранжевите облаци. Красиво е.

21 ч. Паркираме в близост до сцената, така че да имаме възможно най-хубавия изглед към нея. Никола вади одеало и сядаме на покрива на колата. Скорпиънс ни посрещат с много китари, звукът е доста ясен въпреки разстоянието. Изваждам бинокъл. Никола успява да го нагласи, за да виждаме сцената и екраните. Страхотно. Чувам първите звуци на Wind of Сhange и Клаус Майне, който разказва за падането на Берлинската стена. Обаждам се по телефона на М., за да споделя момента с него. Радваме се заедно на песента.

22:20 ч. Концерът приключва без бис. Май се дължи на скучната немска публика. Хората около нас са по будни от тези пред сцената - какво друго да се очаква ;) Тръгваме си, Никола обърква пътя и влизаме в паркинга за феновете на концерта, вместо да излезем на шосето. Смеем се и аз му обещавам, че ще споделя за случката тук. След около 20 минути успяваме да се измъкнем. Купуваме си пица и безалкохолна бира, защото "след 22 ч. в Баден-Вюртемберг не се продава алкохол". Въвеждането на този пореден закон явно ме е подминало. ;)

Следващата идея е да погледаме Елтън Джон на 01.юли. Който иска да дойде - нека пише!

Всичко.

Изморителен и тъжен ден. Един от онези, в които всичко завършва наопаки или пък остава незавършено.
Е, почти всичко.
Току-що от противоположния край на Германия ми се обади Поли, за да ми сподели, че е открила нови места в Берлин, на които ще ме заведе, когато й отида пак на гости.
Нямам търпение. И ще взема малко от южното слънце със себе си, обещавам! :)
Освен това ми изпрати това силно стихотворение.
Много мило. Споделям го тук, защото ми донесе достатъчно оптимизъм, за да заспя спокойна.

Всичко
Блага Димитрова

Имаш младост и хубост,
цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш -
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?

Имаш любим и нежност -
цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато паднеш на земята.
Нямаш любим и нежност!
Какво ти остава?

Имаш талант и воля -
цялата си една факла.
нощем безсънно светиш
търсиш в тъмната пустош,
нещо такова, което,
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши,
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля!
Какво ти остава?

Имаш дете и радост,
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчичка,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест или война,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост!
Какво ти остава?

Всичко да имаш,
нищо да нямаш,
цялата да си една шепа.
Всичко да даваш,
нищо да вземаш.
Да се загърнеш в самота
като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.

Всичко!
- Това ти остава!!!

Please keep your seatbelts fastened

Тъжен ден с неприятни събития. Като изключим моите си проблеми, най-много ме напрегна новината за катастрофата на автобуса на магистрала "Тракия". Отново има жертви, отново хората си задават въпроса "Защо?" едва когато случилото се вече не може да бъде променено.

Чета в най-различни медии коментарите под статии, от които струи тъга и същевременно се намират хора, които търсят сензацията или пък създават поредните етнически конфликти. Нямат си занимание, вероятно нямат с кого да споделят вечерта, а неудовлетворението им от живота избива под формата на злобни реплики към разни онлайн-непознати.
Опитвам да науча очите ми да бъдат по-скокливи, да четат избирателно и да откриват смислените изказвания на фона на преструвките и псувните. Истината е, че вече трудно намирам новинарски сайт, който да пази някакво адекватно ниво, защото рискува да загуби аудиторията си. Много жалко.
Чета и търся да видя дали някой от журналистите или читателите си е задал въпроса, който не спира да ми се върти в главата от самото начало. Явно живота в Германия започва да оставя следи върху мисленето ми и това не е чак толкова ужасно.

Защо пътниците не са били със закопчани колани?

Не откривам темата да е засегната. Всички обвиняват шофьора, стария автобус, старите пътища, старото правителство, новото правителство и т.н. Вината никога не е у обикновения човек, жертвите престават да носят отговорност в момента, в който поемат ролята си на такива. 
Факт е, че никой от държавниците не задължава със закон хората да мислят за сигурността си, но къде остава чувството ни за отговорност към самите нас?

Правя странна асоциация с момента на кацането на самолета, когато коланите започват да щракат в мига, в който колелата се докоснат до пистата. Сигналът за разрешение все още не е даден от пилотите, но българските пътници бързат да се освободят от задължението, което им е поставено. Сякаш са изпаднали в клаустрофобия и имат нужда от повече пространство или пък просто искат да са първите, стигнали до терминала.
Е, причината за това съвсем не е толкова банална. В очите на чуждите стюарди поведението ни е висша форма на лошо възпитание. Всеки път ме досрамява, като гледам ядосаните изражения на екипажа, които постепенно преминават в молби към пътниците и накрая в погледи, изпълнени с насмешка и снизхождение към ниската ни култура. Така е то - все в нещо трябва да сме първи.

Мисля си, че всеки отговаря сам за поведението си. Ако успеем да нагласим съзнанието си така, че да мислим крачка напред, да предвиждаме опасности като днешната и да си спестяваме очевидни рискове, животът ни ще бъде много по-лек и в главите си ще има място за по-сериозните житейски въпроси. Не е нужно да се превръщаме в роботи, но доза мобилизация и контрол би се отразила добре на ежедневието ни.

Щурец и мравки

В южната част на Фрайбург се намира Vauban - малък артистичен квартал с много зеленина. Тук някои от къщите навяват асоциации с приказки и басни. Приличат на детски градини, но всъщност са студентски общежития. В тях живеят най-често студентски семейства с деца. Отпред редовно виждам забравени кукли или захвърлени детски колела. Хубавото е, че който и да ги е оставил, ще си ги намери на същото място. Никой наоколо не би си позволил да открадне нещо. Въпрос на култура и доверие.

Къде растат ягодите?

Заек - индианец

Щурец и мравки

На фасадата на едното блокче е нарисуван "щурец", който лениво свири на гадулка. Но пък вътре живеят хора, които се трудят като мравки. При това получават адекватна подкрепа от общината, което им позволява да следват и същевременно да се грижат за децата си.

Дали някой ден в България ще има такива общежития? Дали някога младите студенти ще могат да гледат децата си в добри условия?
В момента подобни идеи съществуват само под формата на сапунени мехури, които се пукат веднага след появата си. А пък тези тук са се задържали по-дълго:

Там, край реката

Фрайбург, прохладна юнска неделя. Петдесетница.
Денят започва с чаша ароматно кафе. Няколкото капчици мляко създават следните причудливи форми:

Кратко бягство от ежедневието - разходка край местната Драйзам, която е малко по-широка от Перловската, но все пак е река ;) При това - брегът й е чудесен за палене на грил, за джогинг и както се оказа... за пренощуване ;)

 И още две впечатляващи явления:

Червен Шевролет от 1960-а. Предизвика особени вълнения. ))

Балкон, който наблюдава.

Улиците разказват...

Ако си достатъчно наблюдателен, можеш да научиш много за обичаите и историята на Фрайбург. Но вместо букви четеш павета, а вместо думи виждаш картинки. Направени са с много стил и са особено симпатични, когато си увесил нос и си се загледал в земята за повече от няколко секунди.

Брецел. По всяка вероятност е намазан с масло и е още топъл. Ммм...

Кошница за лакомства. Ама свършиха.

По(д)кана за чаша кафе. Ако е италианско, приемам. :)

Малко свежест пред премрежения ми поглед.

Пред ателието на Храбрия шивач. Искам да имам рокля с перка...

Пред бутика на Палечка. На нея май вече са й я ушили.

Делва за замайване и омайване.

Продава хапчета, но не хапе.

Читанка с невидимо присъствие.

30-дневно книжно предизвикателство

Когато преди месец започнах да го попълвам, си дадох сметка, че условието ми звучи доста комерсиално. И все пак ми стана любопитно кое би било първото, което ми хрумва при всяко от зададените условия. В крайна сметка ми стана приятно да си спомня за моментите, в които съм чела изброените книги и се позамислих кои ще бъдат следващите, на които ще посветя свободните си следобеди:

Ден 1: Книгата, която чета в момента: Непосилната лекота на битието - Милан Кундера
Ден 2: Книгата, с която се научих да чета: Шестте пингвинчета – Борис Априлов
Ден 3: Книгата, която търся: P.S. Обичам те - Хорас Джаксън Браун (след като Някой ми я изгуби)
Ден 4: Книгата, която обичам най-много: Спасителят в ръжта на Селинджър, Портретът на Дориан Грей - Оскар Уайлд

Ден 5: Книгата, за която често слушам напоследък и искам да прочета: - Елементарни частици на Мишел Уелбек, също и Дневник на сътворението на Нанси Хюстън
Ден 6: Книгата, в която винаги съм искал/а да бъда главен герой: Христина от Ветрената мелница на Елин Пелин

Ден 7: Книгата, която винаги искам да препрочитам: Мечо Пух

Ден 8: Последната книга, която ме разплака: Балада за Георг Хених – Виктор Пасков
Ден 9: Книгата, която винаги ме забавлява: Приказки по телефона - Джани Родари; Автобиография – Бранислав Нушич
Ден 10: Книгата, която винаги препоръчвам: Да убиеш присмехулник – Харпър Лий
Ден 11: Книгата, която така и не успях да дочета: Ана Каренина - Лев Толстой
Ден 12: Книгата, която ми напомня за определен човек от моя живот: Подвиг – Владимир Набоков; Златният храм – Уилям Голдман
Ден 13: Книгата, която ми напомня за определено място от моя живот: Невидимо присъствие – Момчил Миланов :)

Ден 14: Книгата, която ми беше любима като дете: Приказките на Николай Райнов; Двойната Лотхен на Ерих Кестнер
Ден 15: Книгата, която криех от родителите си: Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния на Алън и Барбара Пийз. А на един по-късен етап специално им я показах, за да се поучат от нея ;)
Ден 16: Книгата, която описва живота ми дума по дума: Афоризми – Оскар Уайлд
Ден 17: Книгата, която ме плаши: Любовта трае три години - Фредерик Бегбеде ;) и на Кафка творбите…
Ден 18: Книгата, която съжалявам, че прочетох: Вещицата от Портобело – Паулу Коелю
Ден 19: Книгата, която никога няма да прочета: Сексът и градът

Ден 20: Книгата, която така и не разбрах: Силмарилион – Дж.Р.Р. Толкин. Много имена, много нещо.

Ден 21: Книгата, която си купих последно: Възможност за остров – Мишел Уелбек
Ден 22: Книгата, по която трябва да направят филм: Билбо Бегинс или дотам и обратно - Дж. Р.Р. Толкин
Ден 23: Книгата, която откраднах/никога не върнах (от книжарница, библиотека, приятел и т.н): Великият Гетсби – Ф.С.Фицджералд. Някой ден може и да я върна на притежателя й ;)
Ден 24: Книгата, която четох най-дълго време: Physiologie des Menschen – Schmidt/Thews
Ден 25: Книгата, която никой не вярва, че бих харесала: Разказите на Едгар Алан По
Ден 26: Книгата, която искам да съм написала: Най-синьото вълшебство на Петя Дубарова
Ден 27: Книгата, която искам да ми подарят: Tree of codes - Jonathan Safran Foer
Ден 28: Книгата с най-красива корица: първата, която ми хрумва, е Алиса в страната на чудесата с илюстрациите на Ясен Гюзелев :)
Ден 29: Най-скъпата книга, която си купих: поредицата атласи по анатомия Prometheus… гррр
Ден 30: Книгата, за която прочетох в "Аз чета" и ще си купя след това: Животът като липсваща лъжица – Иван Димитров

Сливане

на брега на Боденското езеро

Боровинки в края на пролетта

Ех, днес се замислих - мина цяла година от един от най-страхотните концерти, на които съм ходила.
Датата е 31.05.2010, градът е Париж, групата - вечнозелена, изпълнена с енергията на свежи червени боровинки...
Харесвам ги от съвсем малка, когато сестра ми ги слушаше по студентските си купони, а аз - незнайно защо - присъствах на тях ;)

Ето и няколко кадъра от незабравимото преживяване в рамките на Мърландия: