от един от най-щастливите и същевременно най-тъжните ми дни досега
чудя се за кое от двете събития да пиша днес
и дали споделянето на емоцията ще ме направи по-силна
или пък по-уязвима
истината е, че човек трябва да умее да говори за всичко човешко
и в този смисъл не би трябвало да има забранени теми -
дали защото са прекалено мрачни, или пък твърде болезнени,
но понякога писането носи по-голяма свобода и удовлетвореност,
особено когато хората, които биха те усетили истински, се броят на пръсти
иска ми се днес да се обърна към един много важен за мен човек и да му кажа, че му благодаря за това, което ми е дал и което ме е превърнало в това, което съм днес -
с всичките ми хубави качества и недостатъци, признания и неуспехи,
защото голяма част от тях се дължат именно на неговите избори и възгледи,
носещи със себе си живот, въпреки че него отдавна го няма
иска ми се да ти благодаря и за хубавото детство, което ми подари
за идеята ти да ме запознаеш с немската култура още в детската градина
за играта сутрин преди работа и училище, когато си говорехме на немски,
а ако някой кажеше дума на български, пускаше левче в синята касичка и накрая на месеца си купувахме сладолед
за първата ми баскетболна топка
за уроците по пиано, макар и още да не бях узряла за тях, защото не ме учеха да "свиря Бийтълс като теб"
за невероятните вечери, когато имахме гости, а ти беше душата на компанията и не ставаше от пианото, свирейки шейсетарски рок
за страхотния ти музикален вкус, който до голяма степен оформи моя и ми показа, че и преди да ме е имало мен, светът е намирал начини да се забавлява ;)
за училищните екскурзии до Австрия и Германия през 90-те, когато разбрах, че извън границите на България съществуват и други, не по-малко интересни светове
за впечатляващите слънчеви почивки в Турция и в Гърция, които малко деца и родители можеха да изживеят в онези трудни години
за лакомствата и конструкторите Lego, които ни носеше от Дания
за интереса към случващото се по света, който успя да ми предадеш, вместо да ме оставиш да бъда повлечена от вълната на апатия и на погрешно разбрано понятие за свобода
за това, че караше майка ми да се усмихва често и да се чувства ценена и обичана, макар и да имахте вашите си неизбежни спорове
за това, че с поведението си ми показа значението на думата "баща",
и за това, че ако имаше начин, щеше да дойдеш на абитурентския ми бал
иска ми се и съжалявам, че тогава не намерих точните думи -
в онзи момент по-важни бяха действията ми,
а в последните пет години - подреждането на спомените за всички щастливи семейни мигове
именно тях искам да запазя,
защото спомена за болестта ти реших да изхвърля от съзнанието си още тогава, с последния препълнен пепелник
