Днес

на фона на непрогледната мъгла
имах дълбокосмислен разговор с Никола
за начина на общуване между половете
и за значението на смеха

и двамата бяхме на мнение,
че жената по природа е по-способна да чете езика на тялото,
но едва днес научих, че той може да ни даде цели 93% от нужната информация,
за да изучим човека срещу себе си

от останалите 7% научаваме вербалните му качества
и именно върху тях е концентрирано мъжкото внимание

на пръв поглед това проучване би създало единствено
напрежение между половете
освен ако и двете страни не се досетят,
че начинът на общуване подлежи на изучаване и промяна
и че полът съвсем не е достатъчно оправдание
за слабостта или силата на анализаторските ни способности ;)

ако приемем, че на мъжете се налага да положат повече усилия,
за да достигнат лекотата, с която жените разпознават дадени знаци,
то съществуват и жени, които все още не са съумели
да развият способността си да тълкуват еднозначно
жестови, мимики и звуци
- въпреки природната си даденост ;)

излиза, че всеки е способен да работи върху разпознаването и усвояването
на тези 93% невербална информация
- трябва само да пожелае да открие гена за тълкуване на езика на тялото
някъде из генома си,
да си намери добър учител
и да започне да се "упражнява" в ежедневието си :)


другата интересна тема
беше свързана със смеха
- човек може да се усмихва по природа,
защото радостта е една от първичните емоции,
но е факт, че повечето от усмивките ни
са знак за емоция, различна от радост -
едва в 20% от случаите наистина сме щастливи или ни е смешно

стори ми се много нисък процент
и поговорихме за причините и последствията

на един разказвач на шеги
положителната реакция на слушателите в забавните моменти
въздейства възпитателно
и той започва да очаква подобно "възнаграждение" и в други ситуации

с времето натрупва житейски опит,
запомня и се научава да имитира
минали свои или чужди реакции,
развива определено чувство за хумор
и често изгражда готов модел на поведение
за бъдещи случаи -

но до какво може да доведе човешката пасивност в подобен заучен модел?

излиза, че в даден момент една неуместна чужда усмивка
е способна да накара човек, разказващ глупава шега,
погрешно да повярва в дълбочината на мисълта си,
заблуждавайки себе си и останалите си слушатели,
защото те пък знаят, че от тях се изисква да се засмеят -
и го правят - ей така, автоматично,
без дори да се усъмнят в смисъла на казаното

така смехът след разказана шега се превръща в рутина
и процентът на достоверна радост намалява

да не говорим пък колко отрицателни емоции могат да се крият зад една усмивка - 
притеснение
нервност
слабост
завист
потайност
носталгия
дори тъга

неслучайно някой хора имат "лоши очи"

тук е и допирната точка между двете ни теми -

хубаво е човек да бъде отворен към различни култури и да създава нови контакти,
за да може да опознае повече страни на човешката природа
но ми се струва още по-важно
да влага активно мисъл и стил в общуването си,
да поставя извлеченото под съмнение
и да го прецежда през собствените си критерии
- иначе е обречен да попадне в омагьосан кръг
от наивност и скука

хубаво е и усещането да говориш на някого,
а той да чува повече от казаното
и да умее да разпознава нюансите на усмивката ти -
някак истинско е :)